Излезе от печат осмата книга от Харуки Мураками - "Страна на чудесата за непукисти и краят на света", превод: Емилия Л. Масларова.

Харуки Мураками (Haruki Murakami) е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.

Издателство: Колибри, 2010, 412 с.

Цена: 16 лв. -> 15,20 лв.

Художествена литература -> Преводна художествена литература -> Световна проза

В този роман Мураками ни поднася главозамайваща комбинация от модерност, разюздано въображение и алегоричност, а за черешка на върха ще намерите и голяма доза киберпънк. Героят непукист е трийсет и пет годишен разведен мъж с колекция от бутилки с вносно уиски, запален по старите американски филми и готвенето. Липсват му само чувства, което, заедно с блестящите му компютърни умения, го прави идеален кандидат за тайнствения застаряващ учен, заселил се в дълбините на токийската канализация. Ученият привиква героя и го прави част от проект, наречен "Краят на света". Двата свята на героя започват да се преплитат по невъобразим начин, докато накрая се сливат и той за първи път се усеща свободен от всепроникващия контрол на японското общество над индивида. "Страна на чудесата за непукисти и краят на света" е рядък образец на постмодерния роман със завидна интелектуална дълбочина и стилистична завършеност, дар от един дързък автор с оригинален поглед върху писането.

¤

Из „Страна на чудесата за непукисти и краят на света“ от Харуки Мураками

Асансьорът продължи невъзможно бавното си изкачване. Най-малкото ми се струваше, че е изкачване. Не можех да кажа със сигурност: беше толкова бавно, че просто бях изгубил всякаква ориентация. Можеше да се спуска, а можеше и изобщо да не помръдва. Но да приемем, че е вървял нагоре. Само предположение. Нищо чудно да се бях качил дванайсет етажа, а после да бях слязъл три. Нищо чудно и да бях обиколил земното кълбо. Откъде да знам?

Всичко до последното нещо в този асансьор беше на светлинни години от долнопробния асансьор конвейерно производство в жилищния ми блок, който в сравнение с чекръка по кладенците беше мръднал само с една идейка нагоре по еволюционната стълбица. Да не повярваш, че двете машини имат еднакво име и предназначение. Като асансьори и двете разширяваха обозримите предели на такива устройства.

Първо, да вземем размерите. Асансьорът беше толкова просторен, че преспокойно можеше да служи за офис. Вкарваш вътре бюро, добавяш шкаф и етажерки, слагаш и кухненски бокс и пак ще ти остане място. А щом вече си почнал, спокойно можеш да сместиш вътре и три камили заедно с палма със средни размери.

Второ, беше много чисто. Стерилно като в нов ковчег. Стените и таванът бяха от лъсната неръждаема стомана без прашинка по тях, подът беше застлан с безупречно чист мокет в красив мъхестозелен цвят.

Трето, беше мъртвешки тихо. От мига, в който се качих, а вратите се плъзнаха и се затвориха, не се беше чул никакъв звук – и един-единствен звук в буквалния смисъл на думата. Тиха вода.

И още нещо: липсваха повечето джаджи, каквито очаквате да видите по асансьорите. Къде например беше таблото с бутоните и копчетата? Нямаше номера на етажите, които да натискаш, ОТВОРИ ВРАТАТА и ЗАТВОРИ ВРАТАТА, нямаше СТОП. Нищо. И заради всичко това се чувствах напълно беззащитен. Нямаше ги не само бутоните, нямаше светлинки, които да показват на кой етаж си стигнал, нямаше обозначение за максимално допустимото тегло, нямаше предупреждения, нямаше дори табелка с името на фирмата производителка. Камо ли пък да се опитваш да откриеш авариен изход. А аз бях запечатан вътре. Беше изключено този асансьор тук да е преминал проверка за противопожарна безопасност. Все пак си има някакви изисквания към асансьорите.

Докато гледах вторачено тези четири голи стени от неръждаема стомана, си спомних един филм, в който Худини както винаги се измъква блестящо. Омотан в не знам колко въжета и вериги, натикан в голям сандък, и той прихванат здраво с друга дебела верига, Худини се понесе шеметно с всичко това над Ниагарския водопад. Или може би се гмурна в студената вода на Северния ледовит океан. Пак добре, че не бях завързан; колкото до фокусите, нямах никаква представа от тях и тук Худини беше едни гърди пред мен.

Всъщност нямах представа дори дали се движа, или стоя на едно място.

Престраших се да се изкашлям, но изобщо не прокънтя като кашлица. Звукът беше глух, все едно мяташ глина по гладка бетонна стена. Направо не повярвах, че такъв глух звук е излязъл от собственото ми тяло. Опитах да се изкашлям още веднъж. Резултатът беше същият. Стига с това кашляне.

Стоях сякаш цяла вечност в тази херметично затворена гробница. Вратите не даваха признаци, че някога ще се отворят. Застиналост в безпределна тишина, натюрморт: „Мъж в асансьор“.

Започнах да се притеснявам. Ами ако машината се беше повредила? Или, да предположим, диспечерът на асансьора – ако приемем, че имаше такъв в сградата – е забравил, че съм тук, в тази кутия? И друг път ме бяха забравяли.

Ослушах се с надеждата да чуя нещо, каквото и да било, но до мен не достигна и звук. Долепих ухо до стената от неръждаема стомана. Така си и знаех – никакъв звук. Единственото, което постигнах, бе да оставя отпечатъка от ухото си върху студения метал. Асансьорът очевидно беше изработен от чудотворна сплав, която поглъщаше всички звуци. Опитах да си свирукам „Дани, момчето ми“, но се чу нещо като свистене, издавано от болно от астма псе.

Не ми оставаше почти нищо друго освен да се облегна на стената и да преброя дребните пари по джобовете си. За човек с моята професия е важно да знае как да убива времето точно както за боксьора е важно да се тренира, като стиска гумена топка. Въпреки че в строгия смисъл на думата това изобщо не е убиване на време. Само чрез усърдно повторение можеш да си върнеш вътрешното равновесие.

Винаги ходя подготвен, с джобове, пълни с дребни монети. В десния си джоб държа монетите от сто и от петстотин йени, а в левия – монетите от петдесет и от десет йени. Монетите от една и от пет йени нося в задния джоб, но те обикновено не влизат в броенето. Пъхам едновременно ръце и в двата джоба: дясната брои монетите от сто и от петстотин йени, а през това време лявата брои монетите от петдесет и от десет йени.

Който не е опитвал никога, ще се затрудни да схване как се брои по този начин и в началото наистина не е лесно. Десният мозък и левият мозък правят отделни сметки, които после се обединяват като двете половини на разрязана диня. Не е просто, докато не го усвоиш.

Да ви призная, не мога да кажа дали наистина дясната и лявата страна на мозъка ми смятат поотделно. Един специалист неврофизиолог сигурно ще ви го обясни по-ясно. Аз обаче не съм неврофизиолог. Единственото, което знам, е, че докато смятам, имам чувството, че използвам поотделно дясната и лявата страна на мозъка си. И щом приключа със смятането, умората, която ме наляга, като че ли е с качество, различно от умората след обичайно смятане. За удобство го възприемам като десен джоб със сумата от десния мозък и ляв джоб със сумата от левия мозък.

Като цяло се смятам за човек, който възприема както му е удобно нещата, събитията и живота наоколо. Не че съм чак такъв непукист и държа само на удобството си – макар че наистина проявявам наклонности в тази посока, – просто съм се убедил, че ако възприемаш нещата, както ти е удобно, най-лесно разбираш истинската им природа.

Да кажем например, че планетата Земя не е кълбо, а огромна ниска маса – какво щеше да се промени във всекидневния живот? Е да, примерът е изсмукан от пръстите – човек не може да пренареди толкова произволно житейските истини. И все пак, ако за удобство си представим планетата Земя като огромна ниска маса, това всъщност ще помогне да разчистим куп ненужни неща: безполезни условности от рода на земно притегляне, часови пояси и екватор – досадни подробности, породени от възгледа, че Земята е кръгла. Така де, колко пъти екваторът ще играе някаква роля в бита на един обикновен човек?

Но да се върнем към онова, което ни е подръка – по-точно под ръце, защото дясната и лявата вършат всяка своята си работа и съвсем не е лесно да правиш успоредни сметки. Дори на мен ми отне страшно много време да го усвоя. Но усвоиш ли го веднъж, свикнеш ли, то вече е нещо, което не можеш да забравиш. Както не забравяш да караш колело или да плуваш. Което не значи, че малко упражнения ще ти дойдат зле. С повторение ще подобрите техниката и ще направите стила си по-изтънчен. Ако не за друго, то заради това държа ръцете си постоянно заети.

Този път имах в единия джоб три монети от петстотин йени и осемнайсет от сто йени, а в другия – седем монети от петдесет йени и шестнайсет от десет йени. Което прави общо три хиляди осемстотин и десет йени. Сметки като тази изобщо не ме затрудняват. По-лесно е, отколкото да преброя пръстите на ръцете си. Доволен, се облегнах на стената от неръждаема стомана и погледнах право напред към вратите. Те пак не се отваряха.

Защо стояха затворени толкова дълго? Отхвърлих плахо предположенията, че асансьорът е излязъл от строя и диспечерът ме е забравил. И двете не бяха особено реалистични. Това не означава, че асансьорите не излизат никога от строя и диспечерите не проявяват никога немарливост. Обратното, знам със сигурност, че това се случва твърде често в реалния живот. Мисълта ми е, че в една изключителна реалност – в случая този нелепо лъскав асансьор – неизключителното може за удобство да се отпише като изключителен парадокс. Нима беше възможно човек, успял да създаде такъв асансьор като на Том Суифт, да не поддържа в изправност машината или след като някой се качи на нея, да забрави какво да прави?

Отговорът е очевиден. Не.

Такова нещо не се случва никога.

Особено при положение, че до този момент те са били толкова добросъвестни и педантични. Бяха се погрижили и за най-дребните подробности, бяха измерили направо до милиметър всяка моя стъпка. При входа на сградата ме спряха двама от охраната, които ме попитаха при кого отивам, провериха дали ме има в списъка с посетителите, накараха ме да им покажа шофьорската си книжка, логнаха се в компютъра, за да ме намерят в базата с данни, след което бях тикнат набързо в асансьора. По-лесно ще проникнеш и в Банката на Япония. Беше немислимо, след като са направили всичко това, да се издънят точно сега.

Единственото възможно обяснение беше, че съвсем преднамерено са ме поставили в такова положение. Искали са да не чувствам движението на асансьора. Искали са той да пъпли толкова бавно, за да не разбера накъде отивам, дали нагоре или надолу. Сега вероятно ме наблюдаваха със скрита камера.

За да не умра от скука, реших да потърся обектива на камерата. После обаче се запитах какво ще спечеля, ако я намеря. Щях да ги предупредя, те щяха да забавят асансьора и аз щях да закъснея още повече.

Затова реших да не правя нищо. Бях тук по работа. Нямах причини да се притеснявам, нямаше защо да се тревожа.

Облегнах се на стената на асансьора, бръкнах си в джобовете и отново преброих монетите. Три хиляди седемстотин и петдесет йени. Готово. Справих се за нула време.

Три хиляди седемстотин и петдесет йени ли? Как така? Някъде бях допуснал грешка. Дланите ми се покриха с пот. Не бях бъркал нито веднъж през трите години, откакто броях. Това беше на лошо. Затворих очи и прочистих десния си мозък и левия си мозък така, както си чистите очилата. После извадих от джобовете и двете си ръце и разперих пръсти, за да изсъхне потта. Като Хенри Фонда, когато се готви за престрелка в „Магьосникът“.

Двете ми ръце със съвършено сухи длани и пръсти се пъхнаха в джобовете, за да преброят за трети път. Щях да се почувствам по-добре, ако третия път сметката съвпадаше с някой от първите два пъти. Кой ли не греши! При обстоятелствата, в които се бях озовал, може би се притеснявах, да не говорим, че бях доста самоуверен. Бърках за пръв път. Затова трябваше да сметна монетите вярно – и всичко щеше да бъде наред.

Но още преди да съм се заел, вратите на асансьора се отвориха. Без предупреждение, без звук, просто се плъзнаха в двете посоки и се отвориха. Бях погълнат от толкова важното броене и дори не забелязах. Или, по-точно, очите ми видяха, че вратите се отварят, но аз не схванах докрай смисъла на случващото се. Отварянето на вратите означаваше, разбира се, че двете пространства, на които дотогава същите тези врати бяха отказвали достъпна връзка, сега вече бяха обединени. И че асансьорът е пристигнал.

* * *

Haruki Murakami at Amazon.co.uk

Hard-Boiled Wonderland and the End of the World by Haruki Murakami

.

Kafka on the Shore by Haruki Murakami

.

.

.