Интересни са две заглавия от продукцията на издателство "Колибри" - „Пощальонът на Неруда“ от Антонио Скармета и „Музика на случайността“ от Пол Остър. Представяме ги чрез откъси.

Издателство: Колибри, 2010, 124 с.

Цена: 10 лв.

Из "Пощальонът на Неруда"

През юни 1969 година две причини, колкото прекрасни, толкова и тривиални, накараха Марио Хименес да смени попрището си. Първо, Марио недолюбваше рибарските занимания, които го изкарваха от леглото преди зазоряване, почти винаги когато сънуваше дръзки любовни авантюри с героини толкова пламенни, колкото онези, които виждаше на екрана в киното на Сан Антонио. Този негов ониричен талант, ведно с упоритата му привързаност към простудите, истински или измислени, с които през ден оправдаваше нежеланието си да приготвя такъмите на бащината си лодка, му позволяваше да се забавлява под дебелите чилски одеяла и да става все по-добър в идиличните си съновидения. Когато рибарят Хосе Хименес се връщаше от открито море, гладен и вир вода, Марио облекчаваше чувството си за вина, като му приготвяше обяд от хрупкав хляб, свежи салати от домати и лук, плюс магданоз и кориандър, а самият той поглъщаше един драматичен аспирин, щом сарказмът на баща му го пронижеше чак до костите.

– Потърси си работа – беше сухата и сурова фраза, с която мъжът увенчаваше обвинителния си поглед, чиято продължителност можеше да стигне до десет минути и при всички случаи не падаше никога под пет.

– Да, татко – отвръщаше Марио и си изтриваше носа с ръкава на жилетката.

И ако това беше тривиалната подбуда, то щастливата бе притежаването на едно весело колело марка „Легнано“, благодарение на което Марио сменяше неизменния незначителен хоризонт на рибарското заливче с малко по-голямото пристанище на Сан Антонио – то, в сравнение с неговото селце, го впечатляваше все едно беше някой пищен Вавилон. Самото съзерцаване на киноафишите с жени със страстни устни и корави мъжаги, стиснали хавански пури между безупречните си зъби, го докарваше до транс, от който излизаше след два часа кинолента, за да подкара безутешно колелото си обратно към обичайното си ежедневие, понякога под крайбрежния дъжд, вдъхновяващ го за епични простуди. Великодушието на баща му не стигаше дотам, че да насърчава мързела му, тъй че в някои дни от седмицата Марио Хименес, останал без пари, трябваше да се примирява с набези из магазините за списания втора употреба, където се задоволяваше да поглажда с ръка снимките на любимите си актриси.

Беше един от тези дни на безнадеждно скитане, когато видя обява на прозореца на пощенската станция, на която не можа да устои, въпреки че бе написана на ръка и върху скромен лист от тетрадка по математика – предмет, по който не беше блестял дори в началното училище.

Марио Хименес никога не слагаше вратовръзка, но преди да влезе, нагласи яката на ризата си, все едно имаше такава, и се опита без особен успех с две прекарвания на пръсти вместо гребен да прибере гривата си, наследена от снимките на „Бийтълс“.

– Идвам за обявата – издекламира той на чиновника с усмивка, която конкурираше усмивката на Бърт Ланкастър.

– Имаш ли колело? – попита отегчено чиновникът.

Сърцето и устните му отговориха в един глас:

– Да.

– Добре – каза служителят, като почистваше очилата си, – мястото е за пощальон на остров Негра.

– Какво съвпадение – рече Марио. – Аз живея наблизо, на залива.

– Много хубаво. Лошото е, че има само един клиент.

– Един-единствен?

– Ами да. На залива всички са неграмотни. Не могат да прочетат дори сметките си.

– И кой е клиентът?

– Пабло Неруда.

Марио Хименес преглътна онова, което му се стори, че е цял литър слюнка.

– Но това е страхотно.

– Страхотно? Получава цели килограми кореспонденция всеки ден. Да въртиш педалите с чантата на гърба е все едно да носиш слон на раменете си. Пощальонът, който го обслужваше, се пенсионира, изгърбен като камила.

– Но аз съм само на седемнайсет години.

– А здрав ли си?

– Аз ли? Като кремък. В живота си не съм се простудявал.

Чиновникът плъзна очилата по ръба на носа си и го погледна над рамките.

– Заплатата е мизерна. Другите пощальони се оправят с бакшишите. Но с един клиент едва ще ти стига за кино веднъж седмично.

– Искам мястото.

– Добре. Аз се казвам Косме.

– Косме.

– Трябва да ми викаш „дон Косме“.

– Да, дон Косме.

– Аз съм твоят шеф.

– Да, шефе.

Мъжът вдигна една синя химикалка, духна й, за да стопли мастилото, и попита, без да го погледне:

– Име?

– Марио Хименес – отвърна Марио Хименес тържествено.

И приключил с изговарянето на тази жизненоважна информация, той отиде при прозореца, махна обявата и я напъха възможно най-дълбоко в задния джоб на панталона си.

¤

Издателство: Колибри, 2010, 224 с.

Цена: 12 лв. -> 11,40 лв.

Из "Музика на случайността"

Цяла година не пипна нищо друго, само кръстосваше Америка надлъж и нашир с колата, докато чакаше да му свършат парите. Дори се изненада, че изкара толкова дълго, но едно нещо някак си водеше към второ и, докато Наш успееше да разбере какво точно му се случва, той вече се оказваше от другата страна на бариерата, пред която иначе би могъл и да се спре. На третия ден от тринайсетия месец срещна един хлапак, който сам наричаше себе си Джакпота. Беше една от онези съвсем случайни, епизодични срещи, които изникват изневиделица, като че от нищото – сякаш клонче, пречупено от вятъра, най-ненадейно се приземява в краката ти. Ако се беше случила в друг момент, много е съмнително дали Наш

щеше дори устата си да отвори. Но тъй като вече се беше предал, тъй като си мислеше, че така или иначе вече няма какво да губи, видя в непознатия някакъв обрат, шанс да направи нещо за себе си, преди да е станало твърде късно. И без окото му да мигне, се хвърли с главата напред.

Без дори да трепне от страх, Наш затвори очи и скочи.

Всичко беше въпрос на последователност, на определено подреждане на събитията. Ако на адвоката не му бяха нужни цели шест месеца, за да го открие, тогава денят, когато срещна Джак Поци, нямаше да го св?ри на пътя и следователно нито едно от нещата, произтекли от тази среща, нямаше да се случи. На Наш не му беше никак приятно да гледа на живота си по този начин, но факт е, че баща му беше умрял точно един месец преди Тереза да го напусне и ако той беше предполагал, макар и съвсем смътно, че го чака наследство, сигурно щеше да я убеди да остане. Но дори да го беше зарязала, вече нямаше да има нужда да кара Джулиет до Минесота, за да я остави при сестра си, и това също щеше да го предпази от онова, което се случи. Но точно тогава той все още беше на работа в пожарната и как при това положение да се грижи за двегодишно дете, когато му се налагаше да бъде на разположение по всяко време на денонощието? Ако разполагаше с някакви пари, щеше да наеме жена, която да живее у тях и да се грижи за Джулиет, но, от друга страна пък – ако имаше пари, нямаше да живеят под наем на долния етаж на една схлупена двуфамилна къща в Съмървил и тогава, по всяка вероятност, Тереза изобщо нямаше да избяга от него. Не че заплатата му беше малка, но ударът, който получи майка му преди четири години, му беше изпразнил джобовете до дъно, а и продължаваше да погасява пропуснатите месечни вноски към старческия дом във Флорида, където беше починала. Като се има предвид всичко това, домът на сестра му, както и да го гледаш, беше единственото разрешение. Поне Джулиет щеше да има възможност да живее в истинско семейство, да бъде сред други деца и да диша чист въздух, а това бе за предпочитане пред всичко, което самият той можеше да й осигури. И тогава съвсем неочаквано адвокатът го намери и му изсипа всичките тези пари. Сумата беше колосална – близо двеста хиляди долара, тоест сума, която Наш изобщо не можеше да си представи, – но, както се оказа, тогава вече беше много късно. Твърде много неща се бяха завъртели през последните пет месеца и дори парите не можеха да спрат по-нататъшното им развитие.

Не беше виждал баща си повече от трийсет години. Последния път, когато това стана, той беше на две годинки, след което всякакви контакти бяха прекъснати – нито едно писмо, нито едно обаждане по телефона, нищо. Според адвоката, който се занимаваше с наследството, бащата на Наш прекарал последните двайсет и шест години от живота си в малък калифорнийски град насред пустинята, недалеч от Палм Спрингс. Притежавал неголям магазин за железария, играел на борсата в свободното си време и никога повече не се оженил. Държал миналото си в тайна, така каза адвокатът, и чак след като един ден Наш-старши влязъл в кантората му, за да си направи завещанието, споменал, че има деца.

– Боледуваше от рак – продължи гласът в телефона – и не знаеше на кого друг да остави парите си. Затова реши, че може да ги раздели между двете си деца – половината за теб и другата половина за Донна.

– Странен начин да изкупиш греха си – каза Наш.

– Ами той си беше особняк, твоят старец, в това няма никакво съмнение. Никога няма да забравя какво каза, като го попитах за теб и сестра ти. Те по всяка вероятност ме ненавиждат – рече, – но вече е късно да се разкайвам. Какво ли не бих дал едно нещо да видя след като пукна – изражението на лицата им, като получат парите.

– Изненадан съм, че е знаел къде да ни намери.

– Не знаеше – отвърна му адвокатът – и повярвай ми, голям зор видях, докато те открия. Трябваха ми цели шест месеца.

– За мен щеше да е много по-добре, ако се беше обадил в деня на погребението.

– Понякога вадиш късмет, понякога – не. Преди шест месеца аз все още не знаех дали двамата сте живи, или мъртви.

Не можеше да се преструва, че скърби, но Наш сметна, че загубата ще го докосне по някакъв друг начин – вероятно нещо, наподобяващо тъга, или пристъп на гняв и съжаление в последния момент. В края на краищата онзи му беше баща и дори само този факт би трябвало да бъде почетен с няколко сериозни мисли за неведомите загадки в живота. Но истината е, че Наш не беше обзет от друго, освен от чиста радост. Парите, които му се изсипаха, бяха нещо толкова невероятно, толкова монументално в последствията, които водеха след себе си, че заличиха всичко останало. Без дори да се спре, за да огледа положението си внимателно, той веднага изплати дълга от трийсет и две хиляди долара към старческия дом „Приятни поля“, купи си нова кола (червен Сааб 900 с две врати – първата нова кола в живота му), след което си осребри всички отпуски, които беше натрупал през последните четири години. Нощта преди да напусне Бостън организира страхотен купон в собствената си къща, стоя със старите си приятели до три часа сутринта, след което, без да си легне дори за малко, се качи на новата си кола и пое към Минесота.

И именно тогава покривът над главата му започна да се огъва. Въпреки всички празненства и стари спомени, които продължиха няколко дни, Наш постепенно проумя, че положението е непоправимо. Твърде дълго беше стоял далеч от Джулиет и сега, когато се върна да я вземе при себе си, тя като че ли го беше забравила. Той си въобразяваше, че телефонните обаждания са достатъчни, че като говори с нея два пъти седмично, тя никога няма да го забрави. Но какво разбира едно двегодишно дете от междуградски разговори? В продължение на шест месеца за нея той е бил само един глас, мимолетен сбор от звуци и така лека-полека се беше превърнал в призрак.

Дори когато престояваше в къщата два-три дни, Джулиет се притесняваше, странеше от него, дърпаше се, не му даваше да я вземе, сякаш вече не вярваше в неговото съществуване. Беше станала част от новото си семейство и за нея той беше нещо като натрапник, чужд човек, сякаш дошъл от друга планета. Ядосваше се, задето я беше оставил там, дори и за това, че беше успял така добре да подреди нещата. Защото Джулиет вече се беше превърнала в обожаваната малка принцеса на новия си дом. Имаше три по-големи от нея братовчедки, с които си играеше, едно куче лабрадор, както и котка, имаше люлка в задния двор на къщата, изобщо всичко, от което се нуждае всяко малко дете. Страшно го беше яд, че зет му е узурпирал неговата роля и с течение на времето вече трудно потискаше омразата си към него. Бивш футболист, който впоследствие се беше преквалифицирал в треньор и учител по математика, в очите на Наш Рей Швайкърт винаги е изглеждал голям тъпанар, но без съмнение човекът умееше да общува с деца, определено имаше подход към тях. Беше типичният Господин Добряк, великодушният американски татко, а като се добави и Донна, която държеше юздите здраво, семейството им беше непоклатимо като скала. Наш вече разполагаше с някакви пари, но как ненадейно се бяха променили нещата? Беше се опитвал да си представи как животът на Джулиет може да стане по-хубав, когато тя се върне с него в Бостън, но не можеше да измисли и един-единствен довод в собствена защита. Искаше да е егоист, да си брани правата, но нервите му не издържаха и най-накрая се предаде пред лицето на очевидната истина. Да изтръгне Джулиет от сегашната й среда – това щеше повече да й навреди, отколкото да й помогне.

* * *

Antonio Skarmeta at Amazon.co.uk

The Postman: A Novel by Antonio Skarmeta

.

.

Paul Auster at Amazon.co.uk

Moon Palace by Paul Auster

.

.

.