Наскоро (10 март 2010 г.) в Софийска градска художествена галерия се състоя примиерата на новата книга на Леа Коен. Творбата вече е издадена на немски със съдействието на Гьоте Институт.
"Пианото" от Леа КоенИздателство: Сиела, 2010, 208 с.
Цена: 13 лв. -> 12,35 лв.
Художествена литература -> Българска художествена литература -> Съвременна българска литература -> Българска проза -> Романи и повести. Български
Леа Коен е поместила две емблематични свои творби в томчето "Пианото" (изд. "Сиела"). Романът "Флориада" е излизал през 1998 г., а неиздаваната новела "Пианото на блок 31" е посветена на 20-годишнината от падането на Берлинската стена.
Пианото е свързващият елемент, но двигателят на сюжетите е вездесъщата Система - от първите години на народната република, та до буреносната 1989-а.
Пианото в двата текста е натоварено с различни значения: във „Флориада” за Кора то е призвание, за Флориан – бягство от действителността, за малката им дъщеря, родена по време на кома – надежда.
В „Блок 31” пианото не носи символичен характер, то е просто предмет, който за Коста и за милиционера има номинална стойност, за леля Пенка е източник на неприятности и шум, а за Жени и Нина – просто скривалище за укрити бижута.
Когато този предмет загубва стойност, Жени започва да вижда в него нещо повече от обикновен лакиран сандък – то й напомня за двама предадени от мъжа й музиканти. Когато пианото на Кора заглъхва завинаги, то загубва за Флориан своята душа и се превръща в ковчег на спомените им.
Пианото и днес е един мистериозен предмет – това не е машина за музика, а тайнствена лъскава мебел с причудлива форма, в чиято утроба е скрит вълшебен механизъм, способен на магьосничества.
¤ ¤ ¤
Откъс от книгата
Съседите на нашия етаж се различаваха от всички останали в блока.
Да живеем врата до врата със семейство музиканти, бе за нас необичайно, даже конфузно. Чувствах се различна от тях и това ме притесняваше. Бяхме петима в нашия апартамент, свикнала бях с виковете на децата, с шумните уригвания на Коста, които караха големите да се смеят, а малката да плаче, с миризмата на запържен лук, без който Коста не можеше. От техния апартамент миризми не идваха, на стълбището достигаха гами на пиано, звуци на цигулка или тишина... У нас бе шумно като в кръчма, а у тях, когато не свиреха, тихо като в читалня. Само че нито те влизаха в кръчма, нито ние четяхме, така че нямаше къде другаде да се срещнем освен на стълбището или в асансьора.
Бракът ми с Коста силно разочарова майка ми, която беше изтънчена дама. Заедно с друга нейна разведена приятелка на няколко пъти ме бяха завели на хоров и на симфоничен концерт, за да дадат правилна насока на възпитанието ми. То, възпитанието ми, окончателно се провали в техните очи, след като ме видяха да замерям с хартиени топчета оратора на едно поетическо четене и след като дълбоко заспах на представление на операта „Дама Пика”.
Нямаше как да обясня на майка ми, че местата, където Коста ме водеше, поне в началото, ми бяха по-интересни от нейните концерти и четения, а заради „Дама Пика” намразих операта за цял живот, защото с нейните четири часа продължителност се оказа най-дългото културно-образователно изпитание, на което ме бяха подлагали. Тъй като Коста беше хокеист, вратар на неговия отбор, въпросните места бяха предимно хокейни мачове и тренировки, предхождани, съпровождани и следвани от посещения на барове и заведения, както и на неговата, предоставена от клуба му квартира, където основен интерес и за двама ни беше неговият креват. На него забременях още преди да завърша последния клас на гимназията, така че нямах особен избор: наложи се вместо студентската скамейка, където майка ми мечтаеше да ме види, да избера бебешката количка, която бутах в продължение на цели седем години, защото бременностите ми следваха една след друга с ритмичността на хокейните сезони.
Стана така, че след като Коста спря да играе хокей и аз спрях да забременявам. Мъжът ми опита първоначално да запълни липсата от луксозния спорт с алкохол, който вече не можеше да заплаща с валута, щедро предоставяна му в миналото по време на мачове в чужбина. Но Коста намери решение на този проблем. Новопоявили се приятели, които подозирах в близки връзки с милицията, му носеха в къщи цели кашони със скъпи напитки, които се превърнаха бързо в почти единственото му занимание. Напиваше се бързо и изпадаше в жалки състояния, които будеха отвращение дори у децата. Как се отплащаше за това алкохолно изобилие и за пачките банкноти, с които разполагаше, беше въпрос, по който предпочитах да не разсъждавам. След близо половин година, прекарана от Коста в алкохолно опиянение, реших да си намеря работа, въпреки че пари не липсваха вкъщи. Просто това беше единственият начин да стоя настрана от Коста поне по няколко часа на ден. Постъпих като телефонистка в пощата. Избрах тази работа заради смените, които ми даваха известна свобода, и защото ми хареса да си говоря с различни хора, нещо, което избягвах да правя с Коста заради непрекъснатите му оплаквания или мръсните подмятания, които ми отправяше и които той самият считаше за проява на внимание или за изтънчен хумор.
Из новелата “Пианото на блок 31”
* * *
Леа Коен в книжарница "Книгосвят"
.
.
За "Островът" в "Библиоте...
Богатство без труд, наслада без съвест
